Кан Аспарух (или Исперих, според „Именника на българските канове“) е основателят на Дунавска България и една от най-важните фигури в цялата ни национална история. Той е третият син на Кан Кубрат – създателят на Стара Велика България. Управлението на Аспарух бележи епичния преход на прабългарите от степите на Северното Черноморие до Балканския полуостров, където чрез брилянтна военна стратегия и дипломация, той успява да откъсне територия от най-могъщата империя на епохата – Византия, и да положи основите на държава, която съществува и до днес. Неговият наследник Кан Тервел ще продължи делото му, а по-късно Кан Крум ще разшири държавата до невиждани размери.
Историческият дебат: Защо Аспарух е „Кан“, а не „Хан“?
Един от най-трайните митове в българската образователна система и популярна култура е наричането на ранносредновековните ни владетели с титлата „Хан“ (Хан Аспарух, Хан Крум). Всъщност, категоричните исторически и епиграфски доказателства сочат, че автентичната титла е „Кан“ (или в пълната ѝ форма Канасювиги). Този дебат не е просто въпрос на правопис, а на дълбоко историческо разбиране за произхода на държавността ни.
1. Каменните архиви не лъжат
Прабългарите от езическия период не са разполагали със собствена писмена система за дълги текстове, затова официалните държавни документи (надписи върху каменни колони) са изписвани с гръцки букви, но на прабългарски език. В десетките запазени каменни надписи (най-вече от епохата на Омуртаг и Маламир), титлата на владетеля е изписана по един и същ, неизменен начин: ΚΑΝΑΣΥΒΙΓΙ (Канасювиги).
Гръцката азбука има буква за звука „Х“ – това е буквата „Хи“ (Χ). Ако прабългарите са произнасяли титлата си като „Хан“, те щяха да наредят на каменоделците да изпишат ΧΑΝΑΣΥΒΙΓΙ. Фактът, че те изрично са избрали буквата „Капа“ (Κ), доказва, че титлата е започвала с твърд звук „К“. В превод от изследователите „Канасювиги“ най-често се тълкува като „Велик владетел“ или „Владетел от Бога“, като основата на думата категорично е Кан.
2. Произход на грешката „Хан“
Въвеждането на титлата „Хан“ в българската наука започва през XIX и началото на XX век. Тогава водещите историци (като Константин Иречек и по-късно Васил Златарски) възприемат доминиращата по това време тюркска теория за произхода на прабългарите. Водени от логиката, че прабългарите са тюрко-алтайски народ (теория, която днес е силно оспорвана и ревизирана), историците автоматично приемат, че техният водач трябва да носи традиционната за монголи и тюрки титла „Хан“ (като Чингис хан).
Тази кабинетна (теоретична) грешка влиза в учебниците и се утвърждава в продължение на десетилетия. Едва в средата на XX век, когато епиграфиката (науката за древните надписи) напредва и професори като Веселин Бешевлиев разчитат прецизно Плисковско-Преславските надписи, истината излиза наяве. Днес академичната общност е категорична – титлата е Кан. Употребата на „Хан“ остава само като литературен навик и романтичен атавизъм.
Разпадът на Стара Велика България и Хазарската заплаха
За да разберем величието на Аспаруховото дело, трябва да разгледаме катастрофата, която го предшества. Около 665 г. умира Кан Кубрат, който е обединил прабългарските племена (уногундури, кутригури, утигури) в мощен военно-племенен съюз северно от Черно море и Кавказ, известен във византийските хроники като „Стара Велика България“.
Според легендата, предадена от византийския хронист Теофан Изповедник, преди смъртта си Кубрат събрал петимата си синове (Батбаян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек) и им заръчал никога да не се разделят, показвайки им сноп пръчки, който не може да бъде пречупен, докато е цял. За съжаление, геополитическата реалност се оказва по-силна от бащиния завет.
От изток се задава нова, страховита сила – Хазарският хаганат. Под техния безмилостен натиск, Кубратовата държава рухва. Най-големият брат, Батбаян, се подчинява на хазарите. Аспарух, заедно с племето уногундури и част от кутригурите, отказва да стане хазарски васал. Той повежда хората си на запад, търсейки нова, сигурна земя.
Онгълът: Стратегическата крепост на българите
След изтощителен преход, прабългарите достигат делтата на река Дунав в края на 660-те и началото на 670-те години. Аспарух избира за свое ново обиталище областта, наречена Онгъл (или Оглос). Историците и археолозите локализират тази зона в днешна Южна Бесарабия и Северна Добруджа – район, ограден от блата, реки (Дунав, Прут, Днестър) и Черно море.
Това място не е избрано случайно. То представлява естествена крепост. За да подсигури защитата на своя народ както от хазарите на изток, така и от евентуални византийски атаки от юг, Аспарух заповядва изграждането на грандиозни земни валове и ровове. Археологическите разкопки (например при село Николицел) разкриват огромни укрепени лагери, които могат да поберат десетки хиляди хора и техните стада. От тази защитена позиция прабългарите започват да извършват разузнавателни и грабителски походи на юг от Дунав, в териториите на Византийската империя.
Битката при Онгъла (680 г.): Триумфът на Аспарух
През 678 г. Византийската империя удържа колосална победа. Император Константин IV Погонат успява да отблъсне арабската обсада на Константинопол, спасявайки Европа от ислямско нашествие (използвайки за първи път „гръцки огън“). Веднага след този триумф, императорът обръща поглед на север. Той не може да допусне нов, войнствен варварски народ да се настани трайно на границата му.
През лятото на 680 г. Константин IV организира грандиозен военен поход. Той мобилизира огромна армия, която настъпва по суша през Тракия към Дунав, подкрепена от мощна флота, която навлиза през Черно море в устието на реката. Византийците са уверени в бързата си и лесна победа.
Срещу тази имперска армада Аспарух прилага гениална тактика на изчакване. Той осъзнава, че битка на открито поле срещу по-многобройния и тежковъоръжен враг би била самоубийствена. Прабългарите се прибират зад своите блатни укрепления в Онгъла и отказват сражение. Византийската армия спира пред блатата, неспособна да разгърне бойния си строй. Патът продължава три-четири дни. В лагера на ромеите започват да се разпространяват болести (вероятно дизентерия или малария).
В този критичен момент император Константин IV получава остра криза на подагра. Изпитвайки силни болки, той оставя командването на своите генерали и се качва на кораб с малка свита, за да замине за баните в Месемврия (дн. Несебър), където да се лекува.
Сред византийските войници мълниеносно се разнася слухът: "Императорът избяга!". Това води до тотален срив на морала и паника. Армията започва хаотично отстъпление. Аспарух точно това е чакал. Прабългарската тежка и лека кавалерия излита от укрепленията и се врязва в отстъпващите византийски колони. Резултатът е пълна касапница. Хронистите пишат, че българите преследвали врага чак до река Дунав, избивайки мнозина. Битката при Онгъла е категорична и смазваща прабългарска победа.
Създаването на държавата и Договорът от 681 г.
След разгрома на византийците, Аспарух не спира дотук. Той преминава река Дунав и навлиза в областта Мизия. Там той среща славянските племена, които вече са заселили тези земи. Вместо да воюва с тях, Аспарух проявява забележителна дипломатическа мъдрост – той сключва съюз с местното славянско население (известно като „Седемте славянски племена“ и племето „Севери“).
Споразумението е стратегическо: славяните признават върховната власт на Кана, а в замяна запазват своята вътрешна автономия. Аспарух премества племената, за да охраняват границите на новата държава – Северите са изпратени да пазят източните старопланински проходи от византийците, а Седемте племена са преместени на запад срещу аварите.
Прабългарите завземат град Варна (Одесос) и достигат до Стара планина. Притиснат до стената и изтощен от загубите, император Константин IV Погонат е принуден да иска мир. През лятото на 681 г. в Константинопол е подписан мирен договор.
Византия официално се задължава да плаща ежегоден данък (трибут) на българите. Този акт има колосално международно-правно значение – Византийската империя де факто и де юре признава съществуването на независима българска държава върху територии, които смята за свои изконни земи. Това е прецедент в историята на Империята. 681 година завинаги остава в историята като годината на основаването на България.
Столицата и последните години
Аспарух избира за център на своята държава един лагер, който впоследствие прераства в първата българска столица – Плиска. Разположена в открита равнина, подходяща за конните традиции на прабългарите, тя е обградена с масивни земни валове, а по-късно и с каменни стени.
До края на живота си Кан Аспарух трябва да води война на два фронта. Освен постоянната бдителност към Византия на юг, той трябва да брани държавата си от смъртоносните хазари на североизток (откъм днешна Украйна). Именно в една такава битка срещу хазарите по поречието на река Днестър (или Дунав), около 700 или 701 г., великият Кан Аспарух намира смъртта си като воин.
Забележка: През XX век украински археолози откриват погребален комплекс край село Вознесенка (дн. Запорожие), съдържащ богат инвентар и сребърен орел с монограм. Някои български историци изказват хипотезата, че това е гробът на Кан Аспарух, макар че това твърдение остава дискусионно в академичните среди.
Наследството на Аспарух
Делото на Кан Аспарух е безпрецедентно. Докато много други варварски племена (готи, хуни, авари) преминават през Европа, създават империи-еднодневки и изчезват в небитието, Аспарух създава държава, която пуска толкова дълбоки корени, че оцелява повече от 1300 години. Неговият политически гений се състои не само във военните победи, но и в успешното обединение на два коренно различни етноса – конния народ на прабългарите и земеделския народ на славяните, което поставя началото на съвременната българска нация. За по-късните владетели вижте Кан Тервел, Кан Крум и Княз Борис.