Княз Борис I (приел при кръщението си християнското име Михаил) е владетелят, който извършва най-колосалната културна, политическа и духовна революция в българската история. Неговото дълго управление (852 – 889 г.) е вододелът, който разделя езическата епоха на меча от християнската епоха на книгата. Борис не просто приобщава България към християнска Европа; той създава условията за раждането на съвременната българска нация, обединявайки прабългари и славяни чрез една вяра, един език и една писменост. За предшествениците му вижте Кан Аспарух, Кан Тервел и Кан Крум.
От Канасювиги до Княз: Еволюцията на титлата
Както разгледахме при неговите предшественици Аспарух, Тервел и Крум, автентичната титла на ранните български владетели е била Кан (Канасювиги). Когато Борис се възкачва на престола през 852 г., той също носи тази древна прабългарска титла.
След Покръстването през 864 г. обаче настъпва фундаментална промяна не само в религията, но и в държавната идеология. Езическата титла „Кан“, тясно свързана с култа към Тангра и старото прабългарско устройство, вече е несъвместима с новата християнска реалност. Борис възприема славянската титла „Княз“ (подобно на други славянски владетели в Европа), а във византийските и латинските извори започва да бъде наричан архонт или rex (крал). Това преминаване от Кан към Княз е символичен акт – то показва окончателното сливане на двата етноса и възприемането на славянския елемент като водещ в езиково и културно отношение, подкрепено от авторитета на християнската църква.
Геополитическата необходимост от Покръстването
В средата на IX век България е огромна империя, простираща се от Карпатите до Тракия и от Черно море до Адриатика. Въпреки военната си мощ обаче, държавата се намира в дълбока вътрешна и външна изолация.
Вътрешно, обществото е разделено на две: прабългарите (аристокрацията), които почитат Тангра, и многобройните славяни, които се молят на своите езически богове (Перун, Велес). Това етническо и религиозно разделение пречи на създаването на единна нация.
Външно, България е заобиколена от християнски държави (Византия, Немското кралство, Великоморавия). В очите на тогавашна Европа, нехристиянските владетели са смятани за "варвари", с които договорите нямат религиозна тежест и могат да бъдат нарушавани безнаказано.
През 863 г. България е сполетяна от поредица бедствия – дълбока суша, глад и опустошително земетресение. Възползвайки се от слабостта на българите, Византийската империя начело с император Михаил III и кесаря Варда организира мащабен военен поход. Борис осъзнава, че държавата не може да води война в това състояние. Той сключва т.нар. "Дълбок мир", като основното условие на Византия е България да приеме християнството от Константинополската патриаршия.
През 864 г. Борис е покръстен тайно през нощта, за да не предизвика бунт, като негов кръстник (възприемник) става самият византийски император Михаил III. В негова чест Борис приема името Михаил.
Кървавата цена на промяната: Бунтът на 52-та боляри
Новата религия предизвиква шок и ярост сред консервативната прабългарска аристокрация. За тях отказът от Тангра и древните традиции означава загуба на идентичност и подчинение на вековния враг – Византия.
През 865 г. избухва грандиозен въоръжен бунт. Боляри от всички 10 комитата (области) на държавата се вдигат на оръжие и обграждат столицата Плиска с цел да убият Борис и да върнат езичеството. В този критичен момент Борис I проявява безпощадна решителност. С малкото останали му верни хора той излиза срещу бунтовниците и, според летописците, с Божията помощ ги разгромява.
Следва наказание, което остава в историята с ужасяващата си жестокост – Борис заповядва да бъдат избити 52-ма от най-видните болярски родове, заедно с техните жени и деца, до последното пеленаче. Обикновеният народ, участвал в бунта, е помилван. Този кървав акт ликвидира старата езическа аристокрация, но спасява новия ред. Борис пожертва цвета на прабългарския елит, за да осигури европейското бъдеще на България.
Гениалният дипломат: Шахматната партия между Рим и Константинопол
Княз Борис I бързо осъзнава един огромен проблем – византийското духовенство, което проповядва в България на гръцки език, се превръща в инструмент за политическо и културно влияние на Константинопол. Борис иска независима (автокефална) българска църква. Когато Цариградската патриаршия отказва да му даде патриарх, Борис прави най-гениалния дипломатически ход в ранното ни средновековие – той се обръща към Папата в Рим.
През 866 г. български пратеници пристигат в Рим при папа Николай I, носейки дарове и списък със 115 въпроса от Борис относно християнския живот (известните "Отговори на папа Николай I по допитванията на българите"). Въпросите са изключително прагматични и разкриват културния сблъсък: Борис пита дали българите могат да носят панталони (гащи), дали могат да ядат преди битка, дали е грях да се къпят в сряда и петък.
Папата отговаря изключително ласкаво и изпраща свои епископи (Формоза Портуенски и Павел Популонски) в България. Византия изпада в ужас – влиянието на Рим на Балканите би означавало катастрофа за Империята. Започва безпрецедентна дипломатическа битка между двете църкви за душата на България.
Борис изкусно разиграва двете велики сили една срещу друга, търсейки кой ще му даде по-висок църковен ранг. Накрая, на Осмия вселенски събор в Константинопол (870 г.), Византия е принудена да отстъпи, за да не загуби България. Съборът взема историческо решение – създава се Българска архиепископия, която е напълно автономна от Цариград. Борис е постигнал целта си!
Културната революция: Приемането на учениците на Кирил и Методий
Въпреки автономната църква, богослужението продължава да се води на неразбираемия за народа гръцки език. Борис осъзнава, че без собствен език в църквата и администрацията, българите ще бъдат постепенно погърчени.
Спасението идва през 885-886 година. Във Великоморавия делото на светите братя Кирил и Методий е унищожено от немското духовенство. Техните ученици са бити, затваряни и прогонени голи и гладни през зимата. Климент, Наум и Ангеларий достигат до река Дунав и преминават в България. Според житиеписеца, те копнеели за България, а "България пък имала голяма нужда от такива мъже".
Княз Борис ги посреща в Плиска с огромни почести, настанява ги в домовете на своите приближени и им осигурява неограничена държавна подкрепа. Създадени са двете велики книжовни школи:
- Плисковско-Преславска (под ръководството на Наум).
- Охридска (под ръководството на Климент, който е изпратен в Югозападна България). За няколко години Климент обучава 3500 свещеници и учители, които да заменят византийското духовенство.
По това време е създадена и новата азбука – Кирилицата (която е по-лесна и адаптирана към гръцкия унциал, за разлика от сложната Глаголица, създадена първоначално от Кирил и Методий).
Драмата на бащата: Съборът от 893 г. и ослепеният син
През 889 г., чувствайки, че мисията му е изпълнена, княз Борис I се оттегля в манастир и предава властта на най-големия си син – Владимир-Расате.
Владимир обаче се оказва недалновиден. Подкрепян от оцелелите езически родове, той започва опити за реставрация на старото езичество – разрушава църкви и преследва християнски свещеници. Разрушаването на делото на живота му принуждава стария Борис да излезе от манастира. През 893 г. той събира верни войски, детронира сина си и го подлага на най-страшното наказание – ослепяване, което според византийската традиция го прави негоден за владетел.
Веднага след това Борис свиква Великия народен събор в Преслав (893 г.), на който взема три съдбовни решения:
- Обявява третия си син, Симеон, за новия княз на България.
- Премества столицата от езическата Плиска в изцяло християнския Преслав.
- Обявява славянския (старобългарския) език за официален държавен и църковен език, като изгонва византийското духовенство.
След тези събития, великият държавник окончателно се завръща в манастирската си килия, където доживява старините си и става свидетел на първите бляскави победи на сина си Симеон Велики. Умира на 2 май 907 г. и е канонизиран от Българската православна църква като Свети цар Борис-Михаил Покръстител.